BG POEM

Dreams

Сънувах... 

Бях в България с още двама колеги да вземем интервю от Орешарски с надежда да получим отговор на въпроса:

“Защо 15 години по-кьсно, това нихилистично правителство не подава оставка. “

Отвън, някакви мьгливи фигури все още чуруликаха: ” Кой?... Кой?... Кой?... “

Вместо да отговори, Орешарски само каза:

-Е са като звънна на колегите от НСБОБ ще видите що...

Изкочихме навън и хванахме на стоп Боб Марли с неговия хипи ван на път за летището. Звучеше “One Love... “

Както обикновенно, там мизерен митничар ме спря и ме обискира, само защото съм му казал: -Добър ден...

Докато самолета се гърчеше в агония в небето с надеждата да изчезне по-бързо от това безбожно място,

дори не погледнах кьм Витоша или към миризливите комини на ТЕЦ София.

Просто исках да се махна по-бързо от там.

Не се върнах повече и не попитах никога отново: Кой и Защо...

Бях си отговорил и на двата вьпроса много отдавна...

Сьбудих се и заплаках, защото не исках да е така.

Бях забравил от какво сьм избягал преди години. Беше рожденния ден на дъщеря ми.

Бях щастлив, че тя дори не знае какво е чалга, какво е мутра и какви са границите на човешката наглост.

Ще пьлзя ако трябва, но няма да позволя съдбата и да зависи от банда нагли престъпници...

13/12/2013

BG Poems

============================

Във царство далечно, в малка страна
живеела вечно, тя Глупоста.
С прости и бедни и гладни чеда
тя имала своя Рай на света.

След робства вековни, низост и страх
всяко добро се превръщало в прах.
И никой не искал да знае дори,
че по-хубав живот нейде кипи.

Ятаци, простаци и мутри без срам
символ са те от години насам.
С поклон ги посрещат всички така
Богове са те сякаш на тази земя.

Да бъдеш простак е толкова в стил,
че ако си нормален то ти си дебил.
Дори да викаш пак няма надежда
от сън да събудиш таз паплач невежа.

Говориш, приказваш, крещиш във захлас,
че не е човек престъпника с власт.
Но всичко приключва, когато накрая
Простака все пак му намира колая.

Тарикатчета прости със празни глави
това ще остане по наш'те родни земи.
И майка да плаче и Балкана да стене
гибел го чака това завистливо племе.

С българска гордост в сърцето на всеки
за срам и позор пред света сме во веки.
Щом и до днес бай Ганя убива Алеко,
Европа ще бъде безкрайно далеко.

Към Русия, Другари! Отивайте там!
За мъртви души Рай е, аз знам...
Анадола на юг е, слагайте феса,
южния климат много ще ви хареса.

Гяури в потури и кухи тикви червени,
се лутат безумно в това сляпо време.
Празни кратуни злобеят сред кожен салон
с политик тъп и мазен, но нагъл галфон.

Вятърът цвили, а гаргата грачи,
Тъпотата по калните улици крачи...
Налейте ракия и сложете салата,
децата набийте, наругайте жената.

Щастливи, пияни, забравили в мрака,
живота мизерен изчезнал е някак.
Но транса приключва, когато зората,
облее с лъч прашен на деня нищетата.

Въздишка дръглива, откъсва се стон,
от гърдите юнашки и в тежък поклон
лижем подметки на мутрите скотски,
защото сме жалки а сърцата ни робски ...

И нищо не става и всеки се зъби,
че не е виновен и дълг е на други.
-Аз съм си супер, и много различен
но страната е Боже, случай трагичен.

Не е страната, а всеки човек
носи вина да изчезнем до век.
И може би редно така е без време
да изтрием во веки това злобно племе.

Свобода и мечти, все думи големи,
за всеки поет и за всяка поема.
Но никой не каза: -Хайде сега,
от боклука престъпен да избавим света!
От бурени гнусни да почистим бустана
наш РАЙ да бъде, а не на душмана!

С това ще приключвам че става ми лошо,
да си спомням с понуса за Жан и за Тошо.
А вас ще оставя да трошите глави
В стената червена на наште деди...

V. J. Dec 2013 London All right reserved ©